Проблеми ... от метлата

Както сте разбрали, с метла съм вече нова -
от раз ей тъй си пали, модерна и комфортна.
Разчистването вкъщи отложих го за март,
че котката се мръщи от този препарат.
А и паяжините в ъглите си харесвам,
в косата ми оплитат се и не я разресвам.
Реших във облеклото да внеса промяна -
две-три рокли пробвах, но ни една не стана.
С магиите за сладко съм май попрекалила,
но време за диета днес нямам. А и сила.
Ще трябва да отворя за магии алманаха
да видя от корема как тлъстинка се маха.
Ха, странно, но тук пише - паркирайте метлата
и карайте пешком в гората по тревата.

Смъртта като представление 3

Измислих метод чисто нов,
дори и по-ефектен -
да скоча с кон над някой ров,
пък и да не ме метне,
ще падна аз дори сама,
да не е на врата си
/че да не взема да умра/,
той после ще ме търси...
Ще гледам повече трева
да има по трасето,
да не се изподера,
да си насиня дупето...
Да не е кално също там,
че не искам да се цапам -
че ще ме целува, знам,
като ме открие паднала.

Смъртта като представление 2

Генерална репетиция направих,
костюм, декори - всичко проверено,
хапчета достатъчно набавих,
и побързах - няма много време.
Скоро ще се върне той...
Важно е така да ме открие.
Вратата бързо ще отвори,
покрай леглото ще завие
и пулсът ще ми провери.
Дано сърцето ми да бие...
Ако се забави само миг...
И всичко туй ще е напразно.
Но представлението ще е прекрасно...

Смъртта като представление

Днес репетирах смъртта си.
Приготвих си шишенце хапчета.
Косите по възглавката прострях си,
поръсих бузите си с бледни прахчета,
и нощница ефирна си избрах,
в тон, разбира се, с чаршафа,
писмо предсмъртно на компютъра набрах,
но тонерът на принтера се скапа.
И чашата с водата не забравих,
оставих я наблизо на тоалетката,
и псевдо-завещание направих,
макар да нямам много в сметката.
И с туй привърши моето приготовление:
костюм, декори - всичко е идеално.
Остана само представлението -
да умра реално...

Когато ми дойде времето

Когато дойде времето и аз
да си отида тихо от света
/дано е тихо, че със своя глас
квартала доста мога да смутя/,
дано да нямам време за разчет,
не искам да си правя аз анализ,
защото ми е доста ясно, че
ще съм доволна от живота си едва ли.

Когато дойде времето и аз
да се преселя някъде на друго място
/а то гаранция, че има дотогаз
не ще получа, мене ми е ясно/,
не искам някой да реве за мен,
не искам някой да ми се разстройва,
защото тъй ил инак в някой хубав ден
и аз все трябваше да съм покойник.

Когато дойде моят сетен час
/дано е бързо, дан' са мъча,
че болка не понасям аз/,
спомнете си, че съм била
и весела, и недобра,
но важното ли е това?
Аз просто съм била жена...
А кой как иска да ме помни...
Нима ще разбера? :)

Вси Светии

Скелетът под леглото покрит е с много прах.
И вътре в гардероба има парче страх...
Отдавна не съм разчиствала ъглите,
там по навик си държа метлите.
И доста прах събра се на полицата,
където държа си стъклениците.
Казанът, в който си варя отвари,
от доста време загорял е.
Няма да споменавам своята коса...
Вещица с прическа... срамота!
Добре, че котката почиства се сама,
но пък и чиста черна е като нощта.

Смъртта като представление 5

Пак мислих нещо по въпроса -
по-ново и оригинално,
да не е изтъркано от носене
/от употреба в драми/.
Да се запомни за години
/дори десетилетия/,
да го описват и във рими
/и в драма, и в комедия/.
Във черно-бели филми също
/отново са на мода/.
От мислене се чак намръщих
и спрях се както ходех.
Оказало се, чак по късно
разбрах го аз от други -
че камион ме блъснал
тъй както си се чудех.
Събудих се /май от упойка/
без мисъл и във потрес,
но после се намести кройката -
за малко да умра от... заплес.

Смъртта като представление 4

Случайно, както си пътувах
/и пеех си със пълен глас/,
и не помислях, че съществува
тоз метод - със колата - тряс,
във камиона срещу мене
/или пред мен, то както се получи/,
макар че, като се замисля -
и лошо може да се случи...
И стреснах се от страшен трясък -
на покрив, счупени стъкла,
зад мен колата беше в пясъка -
асфалта в кръв, дим до небеса.
Изскочих смело със аптечката
/на курса аз докрай останах/
прескочих аз стъкла и клечки,
погледнах вътре - и припаднах.
Свестих се чак по някое време -
изплашен, да не съм пострадала -
той бе дошъл да си ме вземе -
за отзивчивостта ми е награда.

Вси Светии 3

Настана вече време да проверя метлата,
от доста дълго дреме, подпряна зад вратата.
Със паяжини покрита, дълбоко в прахоляка.
Ще я почистя бързо, ще полетя в гората.
Възседнах я и смело командата изрекох,
обаче тя не тръгна, дори и не потрепна.
Почистих още малко, и паяците махнах,
възседнах я отново и с пръчката замахнах.
Отново не потегли. Дори и не запали.
На бала как да ида, кой ще ме пожали?
Понесох я в ръката направо към сервиза
(все пак със застраховка по-евтино излиза).
Надявах се, че бързо ще ми я поправят,
дори и ако може веднага да я дават.
Оказа се, че малко паяче се скрило
и магията накъсо било то уловило.
Навреме аз за бала получих си метлата
и бодро се запътих (политнах) към гората.

Вси Светии 2

Отново имам празник и този път реших -
казана ще почистя преди да пиша стих.
Изтърках го старателно, до златния обков,
с киселина изплакнах го и светна като нов.
Във ъгъла разчистих, пометох прахоляка
(намерих си там долу за магии алманаха),
стъклениците започнах също да подреждам,
но реших, че може лошо аз да се порежа -
половината са счупени, ще трябва да се сменят
(кога ли те са купени, не помня колко време).
Прическата накрая реших да си оправя -
магия за торнадо направих си след чая,
получи се красиво, по-гъсто от гнездо,
със кичури във сиво, тук-там стърчи перо.
Роклята погледнах, реших, че още става -
готова за довечера, ще долетя на бала.

Проблеми с метлата

Отново имах си проблеми със метлата,
ама за нова няма скоро да успея.
Не ще да спира вече хич, горката,
но лошото е, че и аз не спирам с нея.

Наскоро връхлетях насред гората
в клонака гъст на стар вековен дъб,
а вчера изведнъж насред поляната
без номера килимче ме удари с ръб.

И тази сутрин я закарах във сервиза.
Дано да я оправят бързо, срочно,
че без метла не ми се хич излиза -
телепортациите ми стават все неточно.

Ще си стоя във къщи край казана,
да упражнявам аз за красота отварата,
за трансформации и за премяна.
И ще чакам от сервиза гаргата.

Завещание

Днес реших да ида на гледачка.
Уж да открия любовта...
А то пък - от играчка - плачка.
Налегнала ме болестта...
Завещание реших да пиша,
да се не карат след смъртта ми,
макар какво ли ще оставя -
два гоблена от мама,
килим от баба и скрин от стринка,
от дядо някаква картинка,
сервиз от леля,
и, разбира се, апартамента.
И се зачудих на кого
какво ли да оставя...
Два племенника имам само.
И как нещата да деля?
И тъй, замислена, заспах...
Събудих се на сутринта.
В кабинета на доктора влетях
и казах му за болестта.
А той пък... смях...
А аз от срам умрях...
И тъй, не писах завещание.
За себе си оставих
скромното си състояние.

Новата метла

Летя си през гората със новата метла.
А старата продадох. Не, не е шега.
Малко ми е мъчно, но ще мине и това.
Новата е страшна - лети дори сама.

Има си спирачки, и даже климатик,
и по-малко харчи, пък повече лети.
И тази е червена. Какво от туй, късмет.
И вещицата смела я кара най-отпред.

В началото бе смешно - тъй както си летя,
угасва ми и скоростно се насочи към земя.
Друг път май магията съм малко ускорила
и едва успях да спра преди да съм се придъбила.

Но вече карам смело, маневри правя резки,
и магиите улучвам ги вече все без грешки.
Само се надявам да не се поврежда скоро -
телепортациите зарязах ги, откакто бях в затвора.

Игра със смъртта

Погледнах в огледалото. Видях я зад гърба си.
Жената със косата. Подадох и врата си.
Замахна, но... поспря. Главата си отърси
и каза „Не сега. Почакай, не прибързвай.”

Минавах под балкон. Пред мен саксия падна.
Над мен чух тъжен стон. Погледнах – дявол явно.
Погледнах го с копнеж. Но май се поизплаши.
Опашка сви и беж. Към Ада той отпраши.

Качих се аз на кон. Той втурна се в галоп.
Помислих „Боже мой! Ще трябва тука поп!”
Но конят взе, че спря. Е, паднах аз, но леко.
Отново не умрях. Насиних си дупето.

И купих си кола. Красива, злобна, спортна.
По пътя си хвърчах, когато нещо тропна.
Опитах се да спра. Но май не се получи.
Помислих „Ще умра!”. Но само фара счупих.

Във офиса седях и чатех на бюрото.
Едва що не умрях, щом чух си до ухото
на шефа си гласа и поглед укорЕн.
Инфарктът бе на косъм от стреса мигновен.

Минавах над река и мостът поизскърца.
Помислих си „Аха, дъската ще се скърши”.
Но май и този път спечелих аз играта –
избягах засега. Избягнах я косата!

Ангел хранител

Смъртта ме дебне по ъглите,
дори и насред път широк,
брои ми бързо-бързо дните
над пенестия син поток.

Стои и дебне на шосето,
на всеки по-опасен път,
а май дори и по трасето,
където 100 коли летят.

И бързо точи си косата,
щом сутрин стана от леглото.
Разочарована, горката,
остава вечер тя, защото

успявам да избягна ловко
от всеки неин зъл капан.
Защо ли? Ангел пази зорко -
той пази да не ида зян.

Страхът във твоя сън

Когато падне мракът и тъмно е отвън,
там, в сянката, те чака - страхът във твоя сън.
Ти лягаш си спокойно, овчици си броиш,
душата ти обаче не дава ти да спиш.

Въртиш се из кошмарите - навред из таласъми,
крещят ти и полазят те, ти бягаш по налъми,
препъваш се в косите им, те падат и се чупят,
и чувстваш как от дните ти отчупват се минути.

Излизаш от гората им, попадаш насред нещо -
и ето я, с косата си - посреща те горещо.
Играеш шах с живота си, заложил си на черно-
косата е наточена, вратът ти е премерен.

Печелиш някак, странно, излизаш от играта,
но пътят ти нататък минава през гората -
край замъка на Дракула, сега е пълнолуние -
вампирите те чакат, обхваща те безумие.

Разпятието си стискаш, и бягаш ти по пътя.
Да пискаш ти се иска, но няма го дъха ти.
Достигаш до морето - изглежда ти спокойно.
Мираж е - под небето разтваря се пробойна.

И слиза на земята Зевс страшен с колесница.
И трима смели братя, и черен бляскав рицар...
Преследва ги ламята, и огън страшно бълва.
Отива си луната - Аурора я погълва.

Събужда те спокойно, погалва те с лъчите.
Отиват си косите и братята с ламите.

Страхът във твоя сън 2

Когато страхът ти навън пропълзи
и вместо в съня ти наяве стои,
тогава е страшно - и без пълнолуние
страхуваш се денем и нощ до безумие.

Внезапно се стряскаш от шумове разни,
котката черна на съседа те дразни,
преследват те още цял куп суеверия,
подкова изгуби, дето вчера намери я.

Вещица виждаш в съседката стара,
мислиш си как ли вари си отвара
от кокали разни и жабешко бутче.
Ах, как пък те дразни нейното куче!

На върколак то много ти прилича
и няма смисъл да го отричаш -
по пълнолуние често го виждаш
да ходи и души хорския добитък.

А старата циганка, дето минава
с бакъра, метлите, които продава -
какви ли мълви тя магии и клетви,
от които косите ти стават заплетени?

И тъй си стоиш ти скрит зад прозорец,
и тъй ти минава животът - затворен.
Далече от злото уж, скрито-покрито,
забравил за цели, живот и мечтите.

И тъй се изнизват - ден подир ден.
Внезапно откриваш - календарът сменен...

Вещица

Разпилява косите ми вятъра,
шепне билето тъмни слова,
а в казана бълбука отварата,
черна котка мяука в нощта.
Тъмни клони поклаща дъба
на гората в магичния център,
тайни думи безспирно мълвя,
заклинания бели и черни...
Нечий сън се започва сега.
Нечий сън ще се сбъдне наяве.
И ще доведе утринта
за когото е моята отвара...

Подредих си косите от вятъра.
И изгоних си черната котка.
Да не плаша със заклинания
любовта на живота си...