Игра със смъртта

Погледнах в огледалото. Видях я зад гърба си.
Жената със косата. Подадох и врата си.
Замахна, но... поспря. Главата си отърси
и каза „Не сега. Почакай, не прибързвай.”

Минавах под балкон. Пред мен саксия падна.
Над мен чух тъжен стон. Погледнах – дявол явно.
Погледнах го с копнеж. Но май се поизплаши.
Опашка сви и беж. Към Ада той отпраши.

Качих се аз на кон. Той втурна се в галоп.
Помислих „Боже мой! Ще трябва тука поп!”
Но конят взе, че спря. Е, паднах аз, но леко.
Отново не умрях. Насиних си дупето.

И купих си кола. Красива, злобна, спортна.
По пътя си хвърчах, когато нещо тропна.
Опитах се да спра. Но май не се получи.
Помислих „Ще умра!”. Но само фара счупих.

Във офиса седях и чатех на бюрото.
Едва що не умрях, щом чух си до ухото
на шефа си гласа и поглед укорЕн.
Инфарктът бе на косъм от стреса мигновен.

Минавах над река и мостът поизскърца.
Помислих си „Аха, дъската ще се скърши”.
Но май и този път спечелих аз играта –
избягах засега. Избягнах я косата!